Историческо развитие и културно наследство
Разположението и физико-географските характеристики на територията са обусловили нейното заселване от най-ранни исторически времена и обитаването ѝ през различните епохи. Установени са следи от човешко присъствие още от епохата на Неолита (Балчик, Гурково, Сенокос).
Най-атрактивна за обитаване е била територията на днешния Балчик, поради разположението ѝ на морския бряг, създаващо условия за мореплаване, риболов, както и поради наличието на обилни извори с питейна вода. Това предопределя почти непрекъснатото населване на територията на съвременния град през следващите хилядолетия.
Градът е разположен терасообразно върху три тераси. Първата е крайморската част, разположена на самия бряг, втората е центърът на града, а третата тераса е „Гемеджи махала“ – най-високата част.
Според старогръцкия историк Херодот, този град е издигнат върху много по-древно селище, което датира отпреди 6-8 хилядолетия. Поради изобилието на питейна вода, градът е наречен Круной-Круни, което в превод означава „извори“. Круни се превръща в богата гръцка колония, едно от първите и най-важни пристанища на Евксински Понт (Черно море). Развива отвъдморска търговска дейност по цялото източно Средиземно море – Египет, Йонийска Мала Азия – Йония.
Градът е и важен винопроизводителен център.
Първите тракийски некрополи в Добруджа датират от началото на късната желязна епоха (VII-I в. пр. Хр.).
Най-голямото племе в Североизточна Тракия са гетите. Около средата на V в. пр. Хр. те признават политическата власт на одринските царе.
По-късно, на север от Балчик, към нос Калиакра (ант. Тиризис) живеят тиризи, а на юг към река Батова (ант. Зирас) - кробизи.
Под старата част на Балчик се намират руините на голям античен град, който още през IV в. пр. Хр. сече свои монети. Писмените сведения за него са малко, но разкритите при археологически разкопки и изкопни работи крепостни съоръжения, обществени сгради, гробници с богат погребален инвентар, множество епиграфски паметници и монети, го определят като полис със собствено управление.
На първата и втората крайбрежна тераса в северната част на Балчишкия залив, през VII-VI в. пр. Хр., където се появява йонийското селище Круной, по-късно се преименува на Дионисополис и повод за промяната на името става статуя на бог Дионис, изхвърлена на брега на морето.
Данни за ранния Дионисополис са запазени в каменен декрет от 49 г. преди нашата ера, върху който е увековечена историята на града от най-дълбока древност. Този декрет днес се съхранява в Националния археологически музей в София.
През римската епоха, I-IV вевк от новата ера, градът е един от важните административни центрове на Северното Черноморие, тъй като сече свои монети, води активна отвъдморска търговия, има свой духовен и културен живот.
Запазените нумизматични находки на бог Дионис и богинята на земеделието и плодородието – Деметра свидетелстват, че лозарството и земеделието са били важни отрасли в икономиката на града.
В средата на V век, Дионисополис е един от могъщите и преуспяващи градове на Византийската империя.
В това време на възход, през 544-545 г., върху града се стоварва рядко срещано природно бедствие, предизвикано от подводен земетръс.
Според Теофан Изповедник, морето се надига и навлиза четири мили навътре към сушата.
Дионисополис е разрушен и изоставен от жителите му след страшното бедствие.
Приливната вълна вероятно е предизвикана от земетресение с епицентър в морето. Изглежда, че тогава върху града се свлича земна маса от околните височини, защото останките му днес се откриват под дебел пласт от глинеста пръст, в който няма следи от обитаване през периода VII-XV в.
Преместването на късноантичния Дионисополис е свързано с построяването на голяма крепост с площ от 240 дка. За периода XI до XIV век градът отново е преместен на средната и долна тераса върху руините на античния град.
През I в. сл. Хр., Дионисополис попада в границите на римската провинция Долна Мизия и участва в религиозен съюз на мизийските черноморски полиси, известен като Западнопонтийски койнон.
От края на III до средата на VI в. сл. Хр. е един от главните градове в провинция Скития.
На платото, северозападно от центъра на град Балчик, в кв. „Хоризонт“ е разположена най-голямата късноантична крепост на територията на България. Тя има неправилна издължена форма, а стените й са подсилени с различни по вид и конструкция кули.
Тази крепост е изградена през първата половина на VI в. и е използвана като военен лагер или укрепено цивилно селище, поне до началото на VII в. Тогава, в следствие на славянски и аварски нападения, Източната римска империя (Византия) загубва контрола над провинциите си на север от Стара планина.
През 681 г. водените от хан Аспарух българи овладяват Североизточния край на Балканския полуостров и създават своя държава.
Сред добре проучените археологически обекти от това време е голям български некропол, който се намира на територията на военното летище, северно от Балчик.
На площ от 1,5 дка са разкрити 206 гроба. Сред погребалните дарове има керамични съдове (кани, паници, купи, чаши и ведра), железни ножове, токи и халки, както и пробити агнешки астрагани.
Впечатляващо е количеството кости от домашни животни, които са полагани в земята с покойниците.
От края на X до началото на XIII в., черноморското крайбрежие попада в пределите на Византия.
На близките до морето балчишки хълмове е създаден нов град с пристанище, който в Средновековието, според български и гръцки грамоти от XIII и XIV век, се е наричал Карбона (Карвуна), голям областен център на ранносредновековна България. На хълма Джини баир е имало предмостово укрепление.
В „Пътепис“ от 1653 г. на Евлия Челеби, който е османски пътешественик, пътеписец, поет и историк, срещаме за първи път днешното име на града – Балчик.
Една от хипотезите, свързана с етимологията на името му е, че то идва от името на българския феодален владетел Баликас – Балик, другата хипотеза е, че идва от думата „балчук“, което в превод означава „блато“, тъй като дъното на пристанището по онова време е било тинесто, а третата хипотеза е, че според Евлия Челеби, Балчик получава името си от турското "Балджикьой" – "село на меда", понеже пчеларството тогава било един от основните поминъци на града.
Турският пътешественик Евлия Челеби описва града като богат административен център.
В документ от 1676 година Балчик е околийски център.
Поради честите войни, които води Османската Империя, през Добруджа постоянно минават турски и руски войски. Българското население около 1806 г. е принудено да напуска домовете си.
През 1828 г. северозападно от града турците изграждат землено укрепление.
В града обаче бързо нахлуват идеи за българско национално възраждане и в периода 1845-1847 г., в Балчик отварят врати първият православен християнски храм „Свети Никола“ и първото училище, разположени в квартал „Гемеджи“. Там българското население получава възможност за просветно и национално обединение.
През 1870 г. будните българи от града основават читалище „Съгласие-напредък“.
През 1856 г. Балчик има около 4000 жители, а през 1872 г. вече наброява 7000 жители.
През 1877 г., като следствие от завършилите войни по Източния въпрос – 1828/29 г. и 1853/56 г., броят на жилищата достига 1100.
Броят на българите бързо се увеличава. В Балчик живеят различни етноси – българи, гърци, турци, татари, гагаузи и други. В града се установяват седалища на представители на големи търговкси къщи от Цариград, Атина, Триест, които изкупуват храни и животински производства от Добруджа.
Много преди Освобождението от турско робство и в първите свободни години, Балчик се слави като житарски град със своето пристанище.
През 1886 г. в града се открива ежегоден панаир, който играе важна роля в търговската дейност.
В този период поминък на населението са: земеделието, риболовът, лозарството, производството на сол и др.
Солниците годишно дават около 50 000 кг морска сол. Основният поминък остава търговията с жито.
По това време, Балчик е водещ пристанищен център на българското източно Черноморие.
В началото на ХХ в. тук е построена най-голямата мелница на Балканския полуостров от Анонимно индустриално дружество от Германия през 1909 г., а специализираното морско пристанище за насипни товари в Балчик е важен морски транспортен и търговски възел, като до 1913 г. пристанището приема годишно средно по 240 кораба с пара, платна и шлепове.
Голямата мелница е запазена и до днес, като символ на разцвета и модернизацията на гр. Балчик и е преустроена в туристически културно-информационен център.
Сред депутатите преобладават представителите на интелигенцията – учители, лекари, адвокати, публицисти. Част от делегатите са участници в революционните борби срещу Османската империя, а също и в Руско-турската освободителна война.
